Рокля.

Обичам да нося рокли.
Обичам да са маркови.
Карат ме да се чувствам добре.
Имам много рокли до една красиви.
Веднъж дойде ти и ми подари рокля.
Не беше красива като останалите.
Нарече я ЛЮБОВ .
Не беше маркова,
на етикета пишеше само твоето име .
Не ми харесваше и я оставих в гардероба.
Един ден реших да я облека за да те зарадвам.
Бях в настроение.
Облякох я , стоеше ми прекрасно, сякаш някой я беше шил изцяло и само за мен.
Бях ослепителна.
Правеше ме по-красива,
даваше ми усмивка,
караше ме да се чувствам щастлива.
Реших че ще я нося всеки ден.
Минаха години ,
една сутрин забелязах,
че платът се беше протрил на места. Имаше петна от евтино вино ,силни цигари и дълги вечери.
Реших че за да я запзя ще я нося само по специални поводи.
Обличах я все по рядко,
вече беше закърпена на няколко места и си личеше че е стара,
скрих я обратно в гардероба
защото беше станала малко грозна и ме беше срам да я нося.
Щях да я обличам само пред теб.
Един ден ми стана тясна,
неудобна.
Имах нужда от нова рокля,
тази вече беше стара.
Изхвърлих я ,
както правех със всички ненужни дрехи.
И ти си тръгна заедно със нея,
не разбрах защо.
Сигурно за да я закърпиш и да я дадеш на някого друг.

Adios.

Аз те създадох. Вече съм сигурна. Превърнах те в мой мисли,желания,сънища и мое творчество. Ти си Аз върху лист хартия. Дишаш.Съществуваш. Караш ме да чувствам. Аз те създадох. Чуваш ли. И май сега съжалявам,защото преди беше просто едно нищо,не предизвикваше никакви емоции. Сега ме караш да плача. Но аз те създадох и само времето може да те заличи. Затова оставям тази задача на него,вече не си мой. В негови ръце си. Чао. Отивам си. Не поглеждам назад,а знам,че и ти не го правиш. Просто си си такъв. Леко хардкор

Ти.

Усмихваше ми се по детски .
Разроши косата си.
Аз се влюбих.Направи го нарочно.

R U OK?

Бяха ми задавали този въпрос милион пъти,повечето от които дори не целяха да разберат истината,а просто поддържане на разговора. Рядко запитвам дори сама себе си ,но сега някак си този въпрос беше точно на мястото си,усещах тежестта му и някак дяволски ми се искаше да излъжа. Обаче знаех,че няма кого,сама съм ,часът е адски ранен в предвид факта,че е лято и би трябвало като нормалните хора да спя до късно. Мразех този въпрос. Мразех него и факта,че дори не идваше него. Денят се очертава да започне с много не-та. Не е той. Не му пука. Не ми се става от леглото. Не мога. Не искам. Не бях добре. Физически и психически,независимо колко се опитвам да се заблуждавам. Разяждах се от вътре. Усещах отрова в тялото си,усещах теб,глупако. Като калейдоскоп мозъкът ми проектираше образа ти в онази нощ, в ушите ми звучаха всичките ти думи, всяка нощ се давех отново и отново в очите ти, превръщах се прах ,който се изплъзваше между твоите пръсти. Бавно осъзнах,че не ти си глупак, открих го рано сутринта на другия ден в огледалото, усмихваше ми се с леко подпухнали очи и явен махмурлук, познавах този глупак,бяхме се срещали и преди, усмихнах му се обратно и си легнах,сякаш от тогава не съм се събуждала.Изминаха няколко дни. Още не мога да проумея какво се случи. Не мога. Не плача. Не искам. Не съм себе си. Не съм добре.

Драма

Навън вали.
колко поетично
Лириката обаче липсва в грубите неща.
Отпивам глътка тъга и допушвам любовта
Димът е гъст и самотен
Игривото пламъче угасва и отново съм сама сред тълпата от спомени безкрупулно нанасяща ми крушета
в лявата част на гръдния кош
Той умря. Идва следващ
Дали обаче ще го пуша пак така дълго и страстно
Дали ще имам нужда отново от въздух за да продължа или ще е от онези късите които така и не задоволяват желанието за нещо което бавно и горчиво да те убива.
Деструктивно желание на крехка душа.

Пепелникът пак е пълен.

24.07.2014

И изведнъж всичко се срина,отново толков неочаквано като преди. Имаш всякакви теории но причината накрая е такава са която дори и не си се сещала.Не знаеш дали това е по-лошото което можеше да бъде или по-доброто. Знаеш че със сигурност поне те е харесвал, но дотук. Сега се подминавахме по коридорите забравили за страстта в онази нощ. Сякаш всичко е било изпепелено след това, апокалипсис на едно желание. Затишие след буря. Смърт след нея. Нищо друго освен празен тъжен поглед и открадната усмивка. Знаеш че окончателно без теб е сложил край, игра за двама водена от един. Състезание за привързаност и нараняване. Винаги го губиш . Сякаш целия свят се е въртял само за този един момент на големия взрив, а след него НИЩО. Изведнъж всичко натежава. Отказваш се. Няма смисъл. Свършено е. Ти си грешка и нищо повече. Не значиш нищо. Какво ще правиш сега ли? Просто ще си там в онова пространство между живота и съществуването докато не ти мине. Докато не довършиш играта. Докато не сложиш и ти края. А за това трябва време. Нека да хвърлим зара още веднъж…

22.07.2014

Седя сама в стаята си и слушам дъжда, драматично нали. Сякаш съм във един от онези филми в които ТОЙ нахлува в точния момент и те отнася със себе си към вечноста. Стил 80те. Обаче нещо липсва. Няма я музиката. Няма го вдигнатия юмрук в знак на победата че ме има. Няма го и него. Сама съм в стаята. дъжда намалява , Някак си обаче още е студено. Треперя. Не знам дали от студа навън или този вътре който не ми дава покой от седмици. Искам да ми е топло. Не ми е било топло от много време сякаш сзимата никога не си е отивала . Всеки път в който го видя сякаш вятър ама от онези които карат костите ти да тракат , ме докосва и настръхвам. Мразя го. Искам полъхът на отминалите дни да замести виелицата на настоящето която не ми дава покой. Но не мога да бягам. Нещо ме дърпа назад,а дали е надежда или гибел не знам. Трябва да опиташ за да разбереш. Болка. Това ме очаква докрай… Едновременно искам да те няма,но ме е страх че ще изчезнеш завинаги . Страх. Ами ако всичко това е просто илюзия,ами ако теб те няма. Ако си просто плод на объркани химични съединения в мозъка ми . Чудя се. Уморена съм отново,сякаш дните са едно цяло и дори да спя ТИ си там и чакаш итрешния ден за да го изпълниш с надежди и разочарования. Усмихваш ми се. Караш ме да се чувствам като дете. Искам най накрая да избереш. МЕН.