22.07.2014

Седя сама в стаята си и слушам дъжда, драматично нали. Сякаш съм във един от онези филми в които ТОЙ нахлува в точния момент и те отнася със себе си към вечноста. Стил 80те. Обаче нещо липсва. Няма я музиката. Няма го вдигнатия юмрук в знак на победата че ме има. Няма го и него. Сама съм в стаята. дъжда намалява , Някак си обаче още е студено. Треперя. Не знам дали от студа навън или този вътре който не ми дава покой от седмици. Искам да ми е топло. Не ми е било топло от много време сякаш сзимата никога не си е отивала . Всеки път в който го видя сякаш вятър ама от онези които карат костите ти да тракат , ме докосва и настръхвам. Мразя го. Искам полъхът на отминалите дни да замести виелицата на настоящето която не ми дава покой. Но не мога да бягам. Нещо ме дърпа назад,а дали е надежда или гибел не знам. Трябва да опиташ за да разбереш. Болка. Това ме очаква докрай… Едновременно искам да те няма,но ме е страх че ще изчезнеш завинаги . Страх. Ами ако всичко това е просто илюзия,ами ако теб те няма. Ако си просто плод на объркани химични съединения в мозъка ми . Чудя се. Уморена съм отново,сякаш дните са едно цяло и дори да спя ТИ си там и чакаш итрешния ден за да го изпълниш с надежди и разочарования. Усмихваш ми се. Караш ме да се чувствам като дете. Искам най накрая да избереш. МЕН.