Вредиш на здравето.

Исках да съм по-близо до теб.
Купих си от твоите цигари.
Ако не друго,
то поне една и съща отрова щеше да ни убива.

Хайде, да се изгубим.

 Един ден реши да пробваш да се изгубиш. Взе си нещата, прибра в куфара си каквото беше останало и смело тръгна напред. Пътят беше учудващо равен, времето беше спокойно, може би твърде спокойно, сякаш усещаше, че нещо не трябва да е така. Вървеше ли, вървеше, но пътят така и не изчезна. Не успяваше да се загубиш, все се обръщаше назад и гледаше към началото. Чакаше парадното и звучно "УАУ! Това е ЛЮБОВ !", но то не идваше. Май даже се разочарова малко. Каква беше цялата тази шумотевица около нея, продължаваше да не разбираш. "Търпение"- помисли си. Седна на един камък с надежда, че като дойде вечерта, вече тотално няма да виждаш нищо и ще постигнеш целта. Започна да се стъмва и реши да погледнеш назад, там откъдето дойде, пътят почти не се виждаше вече, дърветата, като че ли се сгъстяваха и тогава, точно преди да се случи това, за което беше дошъл, стана и си тръгна обратно. От куфара ти изпадна само едно цвете и в бързината да не изгубиш светлината на луната от гъстите дървета наоколо, го стъпка. Цветето беше паднало в една локва и започна да потъва. Даже не се обърна да провериш откъде се чу плискането. Затича се обратно към дома. Клетките му се пълнеха с вода и то не можеше вече да диша. Ти не се върна да го извадиш от там. Просто си тръгна. Върна се вкъщи на топло, уютно и комфортно. Обеща си, че повече няма да предприемаш такива пътувания. Бяха безсмислени. Вкъщи си е най-добре. Любовта е overrated. Хората просто си измислят. Не можеш да се изгубиш и да искаш. Емоциите са за наивните хора. Обратният път винаги ще е там и е лесно да се върнеш. Затова и смисълът се губеше в тази инициатива. Отказа се да търсиш, да се губиш. Настани се удобно и прегърна спокойствието, малко ти миришеше на нафталин, ама си беше твое. Затвори очи и прогони промъкващите се мисли шепнещи "Ами ако ? ".
  А цветето?  Цветето....то се удави, така и не изплува, а ти така и не се усети, че го беше изгубил.
 Лятото обаче дойде и локвата пресъхна. В мократа пръст растението някак беше успяло с последни сили да се захване и дишаше учестено. Пое си въздух, изсуши се на слънчевите лъчи и поизтупа прахоляка, изкашля водата, която беше останала, затвори очи и започна да расте отново. Скоро щеше да разцъфне и  коренът му щеше да заякне, така че трудно щяха да го откъснат, само щяха да му се радват. А този, който го искаше най-много за себе си , щеше да е този, който беше тръгнал за да се изгуби и почти накрая, когато вече не виждаше пътя, щеше да го намери, малко и усмихнато. Щеше да седне на камъка до него, за да си поговорят, то никога не отказваше хубав разговор, а ако пътникът все пак решеше да стигне до края, цветото щеше да го помоли да го вземе със себе си, за да се изгубят заедно и да си говорят за света.