За тъмните неща и хората

 Всички добри творци са тъжни, точка. Сякаш всичките имат нещо, за което да страдат. То си е човешко попринцип. Обаче тук става въпрос за нещо доста по-тъмно, от ония тъмните неща дето хората обикновено затварят в буркани и заключват дълбоко в мазето на съзнанието си. Докато писателите, те като че ли нарочно го изваждат най-отгоре дибидюс за да може отвреме на време ги ръчка в междуребрията и да стиска малките им сърца. Оставят това цялото тъмно нещо да ги ръководи, да пише вместо тях, да чете вместо тях, да говори вместо тях, да диша вместо тях, докато накрая не заживее вместо тях. Звучи страшно и не само това. Защото не си мислете, че е толкова лесно да пуснеш тъмните неща на свобода, най-вече защото понякога те самите не искат да бъдат пуснати, защото ги е срам, че света ще ги сочи с пръст и ще им се смее, а никой, дори ние, не обичаме да ни се смеят. Та затова е трудно, а дори да успееш да успокоиш тъмното нещо и сценичната му треска му мине, веднъж пуснеш ли го връщане няма. Поне не такова каквото ти се иска. Искаш ли да го върнеш обратно в мазето, спираш да пишеш, а спреш ли да пишеш спираш да дишаш, а всички знаем какво става ако спреш да дишаш.