хайде да сме отново малки и да гледаме Цар Лъв

да скоча от покрива на някоя сграда 

би било по-безопасно

отколкото да бъда с теб

but I guess

"I laugh at the face of danger" 

здравей.

Как се случи,

че се оплетохме така 

до неузнаваемост,

че уж се изгубихме 

пък всъщност се намерихме

и има ли значение изобщо какво, защо и как

ако през цялото време единственото за което мисля си ти.

За тъмните неща и хората

 Всички добри творци са тъжни, точка. Сякаш всичките имат нещо, за което да страдат. То си е човешко попринцип. Обаче тук става въпрос за нещо доста по-тъмно, от ония тъмните неща дето хората обикновено затварят в буркани и заключват дълбоко в мазето на съзнанието си. Докато писателите, те като че ли нарочно го изваждат най-отгоре дибидюс за да може отвреме на време ги ръчка в междуребрията и да стиска малките им сърца. Оставят това цялото тъмно нещо да ги ръководи, да пише вместо тях, да чете вместо тях, да говори вместо тях, да диша вместо тях, докато накрая не заживее вместо тях. Звучи страшно и не само това. Защото не си мислете, че е толкова лесно да пуснеш тъмните неща на свобода, най-вече защото понякога те самите не искат да бъдат пуснати, защото ги е срам, че света ще ги сочи с пръст и ще им се смее, а никой, дори ние, не обичаме да ни се смеят. Та затова е трудно, а дори да успееш да успокоиш тъмното нещо и сценичната му треска му мине, веднъж пуснеш ли го връщане няма. Поне не такова каквото ти се иска. Искаш ли да го върнеш обратно в мазето, спираш да пишеш, а спреш ли да пишеш спираш да дишаш, а всички знаем какво става ако спреш да дишаш. 

Турист

не исках да съм там където всички са били,

не исках да стъпвам в чуждите следи.

исках да ме заведеш на място, което само ти знаеш

там където гледаш сутрин изгрева и мечтаеш

защото знам как ще свършат нещата

ще ни раздели отново реката

и ще седим на моста от двете страни 

и поне един от нас ще си спомня за онези дни

другият ще продължи напред

а аз все така ще се връщам  при теб

Misspelled

You said: Till death do us apart.

The little voice inside my head whispered: Till love do us apart. What an odd mishearing I thought to myself. But what if it was just a misspelling on the stained pages of the old book. I never really thought of it.

 It was not death after all that tore us apart. It was love. The end was not in the grave, but on a rather beautiful morning. Our hearts didn't hold their hands, our souls were not dancing towards the light. Everything was breaking, crashing and falling. But, oh...it didn't kill us. It didn't put our pain away. No. It tore everything we were in pieces and spread it with the breeze. Part of me washed with the sea, and part of you spread with the wind...far away. Further than we have ever been.

Вредиш на здравето.

Исках да съм по-близо до теб.
Купих си от твоите цигари.
Ако не друго,
то поне една и съща отрова щеше да ни убива.

Хайде, да се изгубим.

 Един ден реши да пробваш да се изгубиш. Взе си нещата, прибра в куфара си каквото беше останало и смело тръгна напред. Пътят беше учудващо равен, времето беше спокойно, може би твърде спокойно, сякаш усещаше, че нещо не трябва да е така. Вървеше ли, вървеше, но пътят така и не изчезна. Не успяваше да се загубиш, все се обръщаше назад и гледаше към началото. Чакаше парадното и звучно "УАУ! Това е ЛЮБОВ !", но то не идваше. Май даже се разочарова малко. Каква беше цялата тази шумотевица около нея, продължаваше да не разбираш. "Търпение"- помисли си. Седна на един камък с надежда, че като дойде вечерта, вече тотално няма да виждаш нищо и ще постигнеш целта. Започна да се стъмва и реши да погледнеш назад, там откъдето дойде, пътят почти не се виждаше вече, дърветата, като че ли се сгъстяваха и тогава, точно преди да се случи това, за което беше дошъл, стана и си тръгна обратно. От куфара ти изпадна само едно цвете и в бързината да не изгубиш светлината на луната от гъстите дървета наоколо, го стъпка. Цветето беше паднало в една локва и започна да потъва. Даже не се обърна да провериш откъде се чу плискането. Затича се обратно към дома. Клетките му се пълнеха с вода и то не можеше вече да диша. Ти не се върна да го извадиш от там. Просто си тръгна. Върна се вкъщи на топло, уютно и комфортно. Обеща си, че повече няма да предприемаш такива пътувания. Бяха безсмислени. Вкъщи си е най-добре. Любовта е overrated. Хората просто си измислят. Не можеш да се изгубиш и да искаш. Емоциите са за наивните хора. Обратният път винаги ще е там и е лесно да се върнеш. Затова и смисълът се губеше в тази инициатива. Отказа се да търсиш, да се губиш. Настани се удобно и прегърна спокойствието, малко ти миришеше на нафталин, ама си беше твое. Затвори очи и прогони промъкващите се мисли шепнещи "Ами ако ? ".
  А цветето?  Цветето....то се удави, така и не изплува, а ти така и не се усети, че го беше изгубил.
 Лятото обаче дойде и локвата пресъхна. В мократа пръст растението някак беше успяло с последни сили да се захване и дишаше учестено. Пое си въздух, изсуши се на слънчевите лъчи и поизтупа прахоляка, изкашля водата, която беше останала, затвори очи и започна да расте отново. Скоро щеше да разцъфне и  коренът му щеше да заякне, така че трудно щяха да го откъснат, само щяха да му се радват. А този, който го искаше най-много за себе си , щеше да е този, който беше тръгнал за да се изгуби и почти накрая, когато вече не виждаше пътя, щеше да го намери, малко и усмихнато. Щеше да седне на камъка до него, за да си поговорят, то никога не отказваше хубав разговор, а ако пътникът все пак решеше да стигне до края, цветото щеше да го помоли да го вземе със себе си, за да се изгубят заедно и да си говорят за света.

Недей.

И ако се чудиш някоя беззвездна нощ,
защо ме няма и къде изчезнах
Погледни нагоре и ме потърси
Огледай се около себе си
и се почуди
Превърни ме в мисъл
Недей да спиш
Намрази ме
и в чашата ме удави
Полей ме
с водопад от съжаления
Изгори ме
пак така като в онази вечер
Скрий ме
там дълбоко в онова ъгълче
на скърцащото легло
Завии ме през глава
Покрий ме от света
и не давай на никого да ме намери
защото намери ли ме ще боли
пак така
пак като преди.

They are dragons, they can never be tamed.

One day you will realize that you have lost the only thing that really mattered in your pathetic little misery you call a life. But it will be too late. She will be gone. You made her go. You didn't let her love you. And she can't stay where she is not belonging. So she will leave. And I hope she will leave such a big scar on your tiny lonley cold heart that it will never heal completely and you will dream of her every night. You will long for her. You will try to reach her and when you are the closest you can be you will wake up covered in cold sweat only to realize she is already gone. And you are alone. And she stole your dreams. And part of your cold heart. Until one day you will be able to remember only her smile and that fire hair, that little fragile dragon you held in your hands. It will be all gone. Because you couldn't handle a little fire. Because you got scared. But remember one thing Fire turns everything to ashes. Fire leaves scars. And if we burn we will burn together :) 

Square of four.

And you were just like the cigarettes I was smoking, I knew it was killing me slowly , but I enjoyed every whiff. Just like them you were making me dizzy and every breath I made was making my chest hurt. They were bad, and you were too. Inhaling the memories and exhaling the pain, over and over again until the fire is gone and you are gone with it. The smoke was spreading in my lungs, the exact way you were spreading in my mind. Slow but lethal poison running through my veins.And I am stifling this one just to light a new one again...until I finally burn as one with you.

Детайли.

   В интерес на истината вече й беше писнало. Думите му я разяждаха като червей. В нея се надигаше гнева насъбран от изминалия месец. Мразеше да й се налага да го прави. Беше си обещала, че ще подхожда по-отговорно. Но този път той си беше виновен и някой трябваше да плати. Естествено нямаше да е самият той, беше й твърде скъп. Жалки човешки нужди.  С един куршум два заека. Хем вълка сит, хем агнето цяло... или поне част от него. Вече минаваше 5, той трябваше да пристигне всеки момент. Отново онзи гърлен звук и задавено пищене оглуши стаята. " Боже защо просто не млъкне" си помисли тя и отново удари съществото на стола, то изстена и отпусна главата си. Вратата се отвори и последните слънчеви лъчи огряха мръсната сграда. Време беше да приключи с цялата тази работа. Беше оставила нещата да се проточат твърде дълго и след като той нямаше смелостта, някой по способен трябваше да поеме.
- Защо ме извика? - попита той. Колко невъзпитано се държеше след онзи инцидент, в който между другото тя не участваше пряко, нещата сами се наредиха. Сара просто се беше оказала на грешното място в грешното време когато дървото падна. А кой и как я беше накарал да карат там,беше съвсем друга тема за която Алекс не знаеше, но не му пречеше да я обвинява ежедневно за инцидента. - Защо съм тук, какво искаш ? - попита отново този път с видимо недоволство.
 Алис стана от стола и започна да върви към него. Заради слабото осветление той явно не виждаше другият стол и нещото на него. Отиде и го прегърна. Той зарови лице в косата й и вдиша аромата й като очакваше да усети познатите дървесни нотки, а не хлороформ. - Какво по дяволите- извика той и я блъсна назад. - Каква е тази миризма? Отговора на всичките му въпроси не закъсня, тъй като една от наблизо преминаващите коли освети с фаровете си прозорците на сградата и той най-накрая забеляза седящият чувал.
- К-к-к-ой е това ? - А значи наистина заекваше, засмя се мислено тя. Явно трябва доста да се е стреснал. - Алис, отговори ми веднага? - беше го страх, но продължаваше да се държи мъжки.
- Време е да продължим напред - каза тихо тя. - Нещата се застояха твърде много. Ти ме обичаш, аз те обичам. Нищо сложно. Ти го правиш сложно и в интерес на истината ми писна зверски много от номерата ти.
- Алис, знаеш че имам приятелка, говорихме за това. - уплашено отговори той, като скришом отмести погледа към тежко дишащото нещо на стола. - Алис кажи ми какво става моля те.-
Но тя не го слушаше вече, първото му изречение беше сложило край на целия театър с който се опитваше да смекчи предстоящото събитие и тя просто се върна до стола и махна чувала от главата на нещото. То се поразбуди и отвори очи.
-Имаш приятелка , а ? Колко е хубаво значи че е тук с нас, за да разбере всичко, нали ?
-А-а-алис, моля те. Какво си направила ?
-О я стига с това заекване, "А-а-а-алис,м-м-оля те" , къде беше когато аз ти се молих? Каза, че имаш приятелка и това е проблема , нали ? - тя извади пистолета си - Това ти беше извинението, нали ? - чу се зареждане - Значи е време да разрешим случая. Имаше приятелка - чу се изстрел - Вече нямаш. - нещото на на стола се свлече с цялата си тежест на пода и се глухо "туп". Алекс изкрещя, втурна се към ъгъла на стаята и започна да повръща
- Виж какво , проблема с професионалистите в тази област е ,че нещата се случват много бързо , 2 думи и вече си мъртъв. Нормално е да ти е трудно да понесеш гледката. Мисли за нещо позитивно, нали ти така ми беше казал след като ми разби сърцето. Е сега ти връщам услугата, която ми направи тогава.Само че не е твоето сърце,а на скъпата ти приятелка. Приеми го като акт на смелост от нейна страна. жертва се за теб.- Алис се засмя.- Ще те помоля само да си събереш коремните сокове по-бързичко, довечера имаме резервация в "Ла Рош" , да отпразнуваме новото начало. Аз ще тръгвам за да се изкъпя, имам малко части от приятелката ти по себе си , а това не е никак романтично. В 9 на входа- засмя се отново тя и излезе от стаята. Залезът беше станал в цвета на косата й , и гледката беше удивителна, като феникс тръгващ към огъня, но Алекс беше твърде зает да повръща останалата част от обяда си в ъгъла на стаята и не я видя. Все пропускаше малките детайли. Като например,че се беше влюбил до уши в социопат с много точен мерник.

Липсва.

Когато нещата се сринат, гледаш да не мислиш за това много много. Гледаш да си отвилчаш вниманието с други неща, да се занимаваш с всевъзможни дейности, които не включват мислене, защото мисленето в такива случай може да се окаже критично. Човек ей така си полудява от много мислене. Алкохола помага, ама не винаги, цигарите са до последната дръпка, а спането не е завинаги. Правиш всичко по силите си да се държиш зает, да си кажем направо, човек не може и да иска да бъде зает 24/7 , все идва моментът в който оставаш сам, но няма как да си сам естествено, сам си с тях, с мислите. И както толкова дълго си ги държал и си се борил срещу тях , изведнъж стената рухва и всичко това се излива върху теб като ледена вълна и помита и капката здрав разум, която ти е останала.Тежката й маса те заклещва на дъното на съзнаието ти започва да те разяжда, така както водата разяжда желязото, атом по атом. И тъй като освен всичко останало си и на ръба на силите си да се бориш вече, имаш един възможен вариант, да си седиш заклещен и да ги оставиш да те разяждат, докато накрая не остане нищо за разяждане, нищо за което да се хванат, тогава......... само тогава вече знаеш, че си преживял най-страшното. Само тогава знаеш , че си свободен. Само тогава можеш отново да си поемеш въздух, но преди това трявба да си бил разрушен до основи, за да започнеш да градиш себе си отново, по силен, по различен, готов за следващата вълна.

7 AM

Нещо ми е празно без теб. 

Като метрото в 7 във неделя 

Точно когато най много имам нужда . 

Че кой става в 7 в неделя ? 

Тези които чакат теб.

А ние не сме много 

Един пътник и една мечта

Не е много 

Но заради нас работи метрото 

Ела . Качи се и ти , 

Пътуването е по приятно

Когато сърцето ти е цяло. 

All of me, needs all of you.

And all I ever wanted is somebody to know me. All of me. Every part from the bottom to the top. Inside and out. To be able to read me like a book.To be constantly in my head, reading my mind, but knowing when to get out and give me space. To hug me when my world collapses. To hold my hands when they are shivering, when they are insecure. To push me when I am afraid to make the first step. To tell me how weird I am. How my eyes are smilling when I see him.To ask me How am I when I am quite.
To kiss me. To breath me. To be me. All of me. And for me to be all of him.

Човек е най-ужасен сутрин.

Мразя те,
по същия начин по който мразя сутринта.
И ти като нея даваш празни обещания,
с първите слънчеви лъчи.
И ти като нея си желан,
докато не бъдат дръпнати завесите
и после ставаш също толкова
безнадежден и студен.

Затова не ме буди,
остави ме там, в съня си да те чакам
Не изгрявай,
Не ме обичай.
За да не те обикна и аз.
Защото на сутринта няма да си тук.
Защото на сутринта вероятно ще си друг.

Празни стени.

Тая любов беше толкова прозрачна, че виждах целят спектър как се оплиташе с твоите мисли и образуваше простото Аз. Голо, неподправено, чисто и изцяло твое.
Ароматът ти се просмукваше и в най-обикновените и ежедневни неща. В кафето, което пиех сутрин, в цигарата, която пушех между почивките, в мъгливото същество на София по обед. Знаех ,че е отрова, но я оставих да  пропълзи по вените ми и да замъгли съзнанието ми. Живеех от мисли и мечти. Света беше станал леко неудобно място за всичко което насъбирах ден след ден у себе си.  Виждах те пред себе си и се опитвах да те достигна. Затварях очи за да те виждам по ясно и протягах ръка за да едно последно докосване, но колкото по близо бях толкова по далечен ставаше ти. Докато накрая не изчезна, но не като на шоу. Нямаше фойерверки, нямаше дим... а празна стая,пълна с неотговорени въпроси.