Липсва.

Когато нещата се сринат, гледаш да не мислиш за това много много. Гледаш да си отвилчаш вниманието с други неща, да се занимаваш с всевъзможни дейности, които не включват мислене, защото мисленето в такива случай може да се окаже критично. Човек ей така си полудява от много мислене. Алкохола помага, ама не винаги, цигарите са до последната дръпка, а спането не е завинаги. Правиш всичко по силите си да се държиш зает, да си кажем направо, човек не може и да иска да бъде зает 24/7 , все идва моментът в който оставаш сам, но няма как да си сам естествено, сам си с тях, с мислите. И както толкова дълго си ги държал и си се борил срещу тях , изведнъж стената рухва и всичко това се излива върху теб като ледена вълна и помита и капката здрав разум, която ти е останала.Тежката й маса те заклещва на дъното на съзнаието ти започва да те разяжда, така както водата разяжда желязото, атом по атом. И тъй като освен всичко останало си и на ръба на силите си да се бориш вече, имаш един възможен вариант, да си седиш заклещен и да ги оставиш да те разяждат, докато накрая не остане нищо за разяждане, нищо за което да се хванат, тогава......... само тогава вече знаеш, че си преживял най-страшното. Само тогава знаеш , че си свободен. Само тогава можеш отново да си поемеш въздух, но преди това трявба да си бил разрушен до основи, за да започнеш да градиш себе си отново, по силен, по различен, готов за следващата вълна.