(звуко)изолирани.

тишина, времето е спряло

тишина, навън вали

тишина, няма те

тишина, не е

друго е,

защото времето пак върви

по ежедневното си разписание

и вече не вали

и ти си тук,

но пак е като, че те няма 

не е тишина,

по-скоро - празнота

The day I accepted the fact that you will break my heart.

 The day that I accepted the fact that you will break my heart was the day that everything inside me finally softened 

 The day that I accepted the fact that you will break my heart was the day that I gave up on building the walls that were protecting me from what you could do to me 

 The day that I accepted the fact that you will break my heart was the day I completely and irreversible fell in love with you. 

зимен нонсенс

Заобичах те през ноември
Влюбих се през декември

Сега е януари и се чудя

дали не те загубих някъде в снега

и дали да не сляза в мазето

да си отворя още един буркан 

защото предвиливо си те бях затворила за зимнина 

ако нещо такова се случи 

хайде да сме отново малки и да гледаме Цар Лъв

да скоча от покрива на някоя сграда 

би било по-безопасно

отколкото да бъда с теб

but I guess

"I laugh at the face of danger" 

здравей.

Как се случи,

че се оплетохме така 

до неузнаваемост,

че уж се изгубихме 

пък всъщност се намерихме

и има ли значение изобщо какво, защо и как

ако през цялото време единственото за което мисля си ти.

За тъмните неща и хората

 Всички добри творци са тъжни, точка. Сякаш всичките имат нещо, за което да страдат. То си е човешко попринцип. Обаче тук става въпрос за нещо доста по-тъмно, от ония тъмните неща дето хората обикновено затварят в буркани и заключват дълбоко в мазето на съзнанието си. Докато писателите, те като че ли нарочно го изваждат най-отгоре дибидюс за да може отвреме на време ги ръчка в междуребрията и да стиска малките им сърца. Оставят това цялото тъмно нещо да ги ръководи, да пише вместо тях, да чете вместо тях, да говори вместо тях, да диша вместо тях, докато накрая не заживее вместо тях. Звучи страшно и не само това. Защото не си мислете, че е толкова лесно да пуснеш тъмните неща на свобода, най-вече защото понякога те самите не искат да бъдат пуснати, защото ги е срам, че света ще ги сочи с пръст и ще им се смее, а никой, дори ние, не обичаме да ни се смеят. Та затова е трудно, а дори да успееш да успокоиш тъмното нещо и сценичната му треска му мине, веднъж пуснеш ли го връщане няма. Поне не такова каквото ти се иска. Искаш ли да го върнеш обратно в мазето, спираш да пишеш, а спреш ли да пишеш спираш да дишаш, а всички знаем какво става ако спреш да дишаш. 

Турист

не исках да съм там където всички са били,

не исках да стъпвам в чуждите следи.

исках да ме заведеш на място, което само ти знаеш

там където гледаш сутрин изгрева и мечтаеш

защото знам как ще свършат нещата

ще ни раздели отново реката

и ще седим на моста от двете страни 

и поне един от нас ще си спомня за онези дни

другият ще продължи напред

а аз все така ще се връщам  при теб